В книгата са представени правно-историческите възгледи на Стефан Савов Бобчев. Учен, който се е утвърдил преди всичко в областта на историята на славянското и българското право и обичайното право. Общо погледнато, мнението, което се налага за историко-правните занимания на С. С. Бобчев е, че той създава Историята на българското право като наука и успява да изгради свои последователи, които да продължат дейността му и да събере широка изворова база за по-нататъшни проучвания. В голямата си част тезите, които ученият налага са валидни в науката и до днес. Възгледите на професора са проследени според систематизацията, която е създал при представянето на старобългарската правна история и Българското обичайно право. Разкрива се и отношението на учения към историята на славянското право.

Тази книга е наслада за окото. И със сигурност авторката е вложила „душа и сърце“ и огромен изследователски труд, както подчертават рецензиите за първото издание, което макар и да е в основата ѝ, е далеч надхвърлено и обогатено. Сега читателят държи една съвсем различна книга в седемстотин страници, продукт на силно желание и много настроение – явно общо за целия ѝ издателски екип. А как тя ще грабне читателя, това вече е различна история – за нея ще пишат други.

„Възстановяване... репарации... гаранции...“: Франция и балканските славянски държави (септември 1918 – октомври 1920)“ е второ, допълнено и преработено издание на публикуваната преди повече от двадест години и с отдавана изчерпан тираж книга със същото заглававие на Снежана Димитрова. Внимателно редактирана и усилена с нови акценти в повече от четиристотин допълнителни страници, в нов артистичен дизайн, тя не е загубила нищо от научната си стойност и изследователска актуалност, както подчертава професор Милан Ристович в послеписа си от Белград. И би заинтригувала както специализираната академична публика, така и учители, дипломати и широк кръг читатели с интерес към балканското минало и влиянието на френската политика върху съдбовни моменти от историята на балканските страни.

На трети индиктион 5838 година от Сътворението на света, или на 11 май 330 г., в понеделник, Рим престанал да бъде единствен и абсолютен център на Римската империя. На около 800 км източно от Вечния град се издигнал сериозен конкурент, обречен скоро да го измести и засенчи не само по слава, но и по пищност. Церемонията по освещаването на назования на император Константин град, по-късно наречен „Новия Рим“, била ослепителна с великолепието и многозначителните си религиозно-политически демонстрации. В нея Константин използвал демонстративно и преднамерено соларната символика, в която късноантичните и средновековните автори разпознават един слънчев бог, идентифициран от тях най-общо като Хелиос или Аполон, а християнските автори – дори като Иисус. Местното тракийско население на Бизантион, обаче, го наричало Зевксипос, мистичното име на Слънцето…