автор: Розалия Ликова
заглавие: Разпръснати спомени
Подзаглавие:
година: 2004
ISBN: 954-796-007-5
Издател: Полис
цена:
6 лв.
Транспортните разходи са за сметка на клиента
Равносметката, откровената изповед, лако¬ничните, но пронизани от болка и спомени монолози на вечно тре¬вожното ни съзнание са едни от най-интересните текстове. Такъв текст, стига да е написан честно, с онази максимална искреност на моралното съзнание, която вълнува и приобщава, няма как да не бъде значим, да не бъде необходим и полезен. Той автоматично се вписва в насоката, която следват другите подобни тексто¬ве, написани в едно или друго време, от един или друг човек, понечил да изплаче болката си, да сподели драмата на съдбата си, на свой ред да се запита защо животът е това, а не онова. И защо, както и да сме живели, поредната равносметка (да не говорим за последната!) е винаги по един или друг начин безпокойство и недо¬волство, чувството за нещо изгубено, за някакво поражение. Тази равносметка е преди всичко усещането, че каквото и да сме напра¬вили, каквото и да сме сътворили, в душата ни пулсира недоволството, неудовлетвореността. Защото никой не може да се постигне тотално. Защото човекът е винаги в движение.
Божидар Кунчев, Из. "Щастлив поданик на свободата" (предговор)
Из "Детство"
Пристъпвайки към спомена за изживяното, искам да си призная, че съзнанието ми не е настроено на епична вълна и трудно се движи в епични насоки. В него липсва нагласата за спокойно проследяване на събития и дати. Неща, в които съм била участник, понякога трудно се наместват в определени години и дати. Помня усещания, изражения на лица, атмосферата на общественото време, а документалната ха-рактеристика странно ми се изплъзва.
Много неща и явления остават в съзнанието ми със своите излъч¬вания, със своята сетивно-емоционална характеристика, с произвоната игра между същностно и случайно. Така е и с впечатленията от детските години. Когато си кажа думата „земя“ или „пролет“, или „се¬ло“, виждам изпръхнала пръст, изсъхналите локви пред дядовата ми къща, отъпканата земя, върху която чертаех моите „дами“, по чертите на които подскачах, играейки си сама. Виждам малките сини цветчета зад железопътната линия, която минаваше покрай дома, първите теме¬нуги по баирите край село, шубраците, драките, зад които те се криеха. Виждам набъбналите клони на върбите и пищялките, които си правех¬ме от тях. Великден - запалената пещ в махалата, козунаците, на които майка ми беше най-големият майстор в селото и които, вече втасали достатъчно, тържествено се носеха в тави от детската сюрия до пещ¬та. Мисля си, че любовта към слънцето, която ме съпътства цял живот, идва от тази пряка връзка със селската земя, която влизаше в кръвта, в сетивата, за да се настани във фибрите на душата като неувяхваща жизненост и слънчево единство с природата, с пръстта и лъскавите камъчета на реката, с тревата и водата, все едно - поточе, езеро или река.
[затвори съдържанието]